гр. ЛЕВСКИ, _15.06._
Районен съд гр. Левски в публичното
съдебно заседание на _петнадесeти май_
Съдебни заседатели:
Членове:
при участието на секретаря _Ваня Димитрова_ и прокурора
__, като разгледа докладваното от съдия Манолова гр. дело № _105_
по описа за _2018_ год., за да се
произнесе, взе предвид следното:
В Районен съд – Левски е постъпила искова молба от СД ***”,
ЕИК:***, чрез адв. Вилиана Михайлова Стоянова, срещу *** гр. Белене,
БУЛСТАТ:***, гр. ***
В исковата молба се твърди, че по силата на договор за СМР от
01.07.2011г. и Допълнително споразумение от 13.07.2011г., Допълнително
споразумение от 01.08.2011г. и Допълнително споразумение от 20.09.2011г.,
ищецът, в качеството си на изпълнител по цитирания договор се задължил да
извърши ремонт на жилищна сграда с адрес: гр. Б., ул. „Ф. Д. №***, собственост
на храм „***”. Твърди се, че всички извършени СМР по вид, количество и цени са
обективирани в договора и анексите към него и че възложителят по договора и
ответник по настоящото производство се задължавал да заплати изпълнените
дейности. Извършените ремонтни дейности били приети без забележки от
възложителя, което се установявало от двата констативни протокола от 08.03.2012
г. за установяване завършването на СМР, които протоколи били подписани от
страните.
Въпреки че ищецът изпълнил добросъвестно задълженията си по
сключения договор, възложителят в лицето на *** „***”, към датата на подаване
на иска не бил изпълнил основното си задължение – плащане на договорената цена
за извършените услуги, като ответникът не е разплатил остатък от договореното
възнаграждение в размер на 8705.11 лв. по издадена фактура
1000000621/08.03.2012 г. и фактура №100000062208.03.2012 г.
Твърди се, че въпреки многократните покани от страна на ищеца
за заплащане на задължението си и обещанията от страна на ответника, че това ще
се случи в кратки срокове, последното плащане по договора в размер на 2000 лв.
било извършено на 22.12.2015., поради което на основание чл. 116, ал.1, във вр.
с чл. 117 от ЗЗД, неоснователни били релевираните от страна на ответника
възражения в заповедното производство по реда на чл. 410 от ГПК, че задължението му е погасено по давност.
Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено,
че ответникът Църковно ***” дължи на ищеца СД „***” сума в размер на 8705.11
лв., съставляващи неизплатен остатък по Договор за СМР от *** г. и Допълнително споразумение от ***.,
Допълнително споразумение от 01.08.2011 г. и Допълнително споразумение от ***
г. и издадените във връзка със същия договор фактура № *** г.
Претендират се направените разноски.
В едномесечния срок по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен
отговор от страна на ответника, в който отговор възразява за изтекла
погасителна давност по отношение на предявения иск по аргумент на чл. 110 от ЗЗД.
Не оспорва Договор за СМР от *** г., приложен към исковата
молба, но се позовава на клауза т.2.4 от раздел ІІ от същия. Стойност на
работите, начин на плащане, „окончателно заплащане от възложителя за
изпълнението на работата е в срок до 10 дни от момента на представянето на
фактурата от Изпълнителя и подписан двустранно приемо – предавателен протокол.
Твърди се, че датата на издаване на фактурите, по които се
претендира плащане, е 08.03.2012 г.; приемо – предавателният протокол за
извършените работи – двустранно подписан от страните бил издаден на 08.03.2012
г.; падежът за плащане по процесните фактури и протокол за СМР е най – късно на
19.03.2012 г. (понеделник), като счита, че от 20.03.2012 г. паричното вземане е
станало ликвидно и изискуемо по силата на цитираната договорна клауза. Позовава
се на разпоредбата на чл. 110, във вр. с чл. 114, ал. 1 от ЗЗД за изтекла
давност след изтичането на 5-годишен срок, считано от 20.03.2012 г., т.е. на
20.03.2017 г.
Намира за неоснователни и недоказани твърденията за прекъсване
на давностния срок.
Моли съда да остави без
уважение претенцията на ищеца, тъй като правото му е погасено по давност.
Съдът като установи събраните по делото доказателства, приема
за установено следното:
Установява се, че между ищеца и ответника е сключен договор за
СМР от 01.07.2011г., Допълнително споразумение от 13.07.2011 и от 20.09.2011 г.
ищецът се е задължил да извърши ремонт на жилищна сграда в гр. ***, като
Възложителят се задължава да приеме и заплати изпълнената работа.
Според договора стойността на изпълнените работи възлиза на
12126, 69, без ДДС. ДДС ще се изплаща отделно и е в размер на 2425.34 лв., като
окончателното заплащане на Възложителя за изпълнената работа е в срок до 10 дни
от момента на представяне на фактурата от изпълнител и подписан двустранен
приемо – предавателен протокол. Представени са и допълнителните споразумения
(анекс) към договор за изпълнение на СМР от 01.07.2011 г.
Представени са и констативни протоколи за установяване на
извършените СМР.
Представени са и копия от фактури №***. за сумата от 11149.06
лв. и №*** г. за сумата от 3605.20 лв.
Ищецът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение
по реда на чл. 410 от ГПК, въз основа на което е образувано ч.гр.д.*** г. по
описа на РС – Левски, но срещу издадената заповед за изпълнение на парично
задължение за сумата от 8705.11 лв., законната лихва върху главниците, считано
от 15.11.2017 г. – датата на подаване на заявлението, и разноски по заповедното
производство, длъжникът е подал възражение, че не дължи изпълнение на вземането
по издадената заповед за изпълнение.
Искът по чл. 422 от ГПК е установителен и в тежест на ищеца е
да установи както по основание, така и по размер претендираните суми,
произтичащи от договора, за които са издадени фактурите, че е заведено и водено
заповедно производство въз основа на заявление по чл. 410 от ГПК, както и че е
налице ликвидно и изискуемо вземане в посочените в петитума на исковата молба
размери и основание.
В тежест на ответника е да наведе правопопогасяващи или правоизключващи
възражения, както и възражението, че вземанията са погасени по давност.
От допуснатата и изготвена съдебно – счетоводна експертиза се
установява, че общата дължима сума от възложителя и ответник по делото съгласно сключения договор, анекси и
констативни протоколи уе в размер на 17705.11 лв. с вкл. ДДС.
Общата изплатена сума от възложителя 9 000 лв. с четири
частични плащания на 08.08.2011 г., 19.12.2012г., 06.01.2014 г. и на 22.12.2015
г.
Установява се от заключението, че неплатената част от
задължението е в размер на 8705.11 лв. Вещото лице уточнява, че издадените от
ищеца фактури са съставени при спазване на изискванията на Закона за
счетоводството, в частта на този закон за съдържанието на необходимите
реквизити, които е необходимо да съдържат паричните счетоводни документи, както
и че фактурите по делото са осчетоводени по съответните сметки и периоди.
Проверените фактури №*** г. и
№ *** г. – налични при ищеца. Не са били представени счетоводни регистри
или отчети, от които да е видно, че описаните фактури са осчетоводени от
църковно настоятелство при храм „***.
Съдът счита, че направеното от ответника възражение за
недължимост на сумата, предмет на исковата претенция, поради погасяването на
вземането на ищците по давност за основателно. В настоящия казус е приложима
общата петгодишна погасителна давност по чл. 110 от ЗЗД.
Датата на издаване от изпълнителя на фактурите, по които се
претендира плащането е 08.03.2012 г. Приемо – предавателният протокол за
извършени работи, двустранно подписан от страните е издаден на 08.03.2012 г.
Падежът за плащане на фактурите е 19.03.3012 г., или от 20.03.2012 г. паричното
вземане е станало ликвидно и изискуемо по силата на клаузата от договора 2.4.
От този момент е започнала да тече погасителната давност за вземането. Към
датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. ***. –
16.11.2017 г. вече е бил изтекъл петгодишният давностен срок от настъпване на
изискуемостта на вземането, поради което и на основание чл. 110 от ЗЗД са погасени всички неразплатени вземания на
ищеца.
Описаните фактури не са осчетоводени от църковно настоятелство
при храм „***. Съдът намира, че с извършените частични плащания длъжникът не
потвърждава съществуването на целия дълг, а плащайки част от задължението си
признава именно тази част, поради което не може да се приеме, че е налице
признание на цялото задължение, респ. на целия иск.
Правната теория приема, че признанието на иска е процесуално
действие на ответника, с което той заявява, че се отказва от защита срещу иска,
защото той е основателен, поради което плащайки частично, длъжникът признава
частично иска и се отказва от иска само в тази част. В останалата част искът не
е бил признат. Давността не е била прекъсната на такова основание.
Фактът на извършване на частично плащане по сам по себе си не
съставлява признание по смисъла на чл.116, б.”а” от ЗЗД относно непогасената част от дълга, тъй като липсва
формирана от длъжника воля относно тази чест от вземането на кредитора.
Предвид гореизложеното съдът намира, че предявеният иск следва
да бъде отхвърлен като погасен по давност.
Разноски не се претендират, поради което не следва да бъдат
присъждани.
Така мотивиран, съдът
Р
Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявения от СД „***”,
ЕИК:***, чрез адв. В. М. С., срещу Църковно настоятелство към храм „***” гр. ***,
БУЛСТАТ:***4, гр. ***, чрез Т. И. С. – Председател, ИСК с правно основание чл.
422, вр. чл. 415 от ГПК да бъде признато за установено, че ответникът Църковно
настоятелство при храм „*** дължи на ищеца СД „***” сума в размер на 8705.11
лв., съставляващи неизплатен остатък по Договор за СМР от 01.07.2011 г. и Допълнително споразумение от ***.,
Допълнително споразумение от 01.08.2011 г. и Допълнително споразумение от
20.09.2011 г. и издадените във връзка със същия договор фактура № ***. и
фактура №*** г., като погасен по давност.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в двуседмичен срок пред
ОС - Плевен от съобщението.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: