Р Е Ш Е Н И Е

№

гр.Левски, 26.03.2019г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Районен съд – гр.Левски, III състав, в открито съдебно заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДЕСИСЛАВА НИКОЛАЕВА

при участието на секретаря Илияна Петрова, като разгледа докладваното от съдия Николаева гр.д.№526 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени са кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл.422 от ГПК, вр. чл.430 от ТЗ, вр. чл.79 от ЗЗД, вр. чл.86 от ЗЗД, вр. чл.92 от ЗЗД, вр. чл.74 от ЗЗД и чл.99 ЗЗД от ***“ ООД, гр.София против Д.Д.Г. ***, за признаване за установено спрямо ответника, че дължи на ищеца следните суми: 357,50 лв. – главница; 35,89 лв. - договорна лихва за периода от датата на първата вноска 29.03.2015г. до 26.08.2015г. – датата на последната вноска; 300 лв. - административна такса за събиране на вземането; 176,61 лв. - такса гаранция; 9,70 лв. - мораторна лихва върху непогасената главница за периода от датата на настъпване на забавата 27.08.2015г. до 22.3.2018г. – датата на подаване на заявлението, както и законната лихва върху главницата от момента на подаване на заявлението до окончателното изплащане на вземането.

Ищецът твърди, че е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, въз основа на което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение срещу ответника Д.Д.Г., връчена му при условията на чл.47, ал.5 от ГПК. Счита, че предвид на изложеното за него на основание чл.415, ал.1, т.2 от ГПК е налице правен интерес от предявяване на иск за установяване съществуването на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение.

Твърди, че бил подписан Договор за кредит №235301 от 27.02.2015г. между „***“ ЕООД, като кредитор и Д.Д.Г., като кредитополучател, сключен чрез средствата за комуникация (електронна поща, уеб-сайт) във формата на електронен документ, като били спазени изискванията на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/, Закона за платежните услуги и платежните системи, Закона за задълженията и договорите, Закона за електронния документ и електронния подпис и Закона за електронната търговия. Посочва, че действията по отпускане на заема били извършени съгласно Общи условия, уреждащи отношенията между „***“ ЕООД и неговите клиенти, по повод предоставяните от дружеството потребителски кредити. Твърди, че кредитополучателят бил декларирал, че приема всички условия, посочени в преддоговорната информация за предоставяне на финансови услуги от разстояние по смисъла на чл.8 от ЗПФУР, както и посочената такава в Общите условия. Твърди, че кредитополучателят бил удостоверил при сключването на договора, че е получил, запознат е и се е съгласил предварително с всички условия на индивидуалния договор и Тарифа на „***“ ЕООД, в случаите, в които същата е приложима, както и с Общите условия, неразделна част от него.

Изложени са твърдения, че по силата на посочения договор, на кредитополучателя бил отпуснат кредит в размер на 400,00 лв., който следвало да бъде върнат ведно с лихва, представляваща печалба на кредитора в размер на 47,96 лв., за срок от 180 дни.

Твърди се, че за да повиши кредитопособността си, която кредиторът следвало да оцени на основание чл.16 ЗПК и с цел да повиши вероятността да бъде одобрено отпускането на кредит от „***“ЕООД, ответникът – кредитополучател, предложил обезпечение, предоставено от гарант – „***“ ЕООД. Твърди, че между ответника, като кредитополучател и „***“ ЕООД – гарант, бил сключен Договор за гаранция №235301, по силата на който гарантът се задължил в полза на кредитора да гарантира изпълнението на задълженията на кредитополучателя, като се задължил солидарно с последния. Посочва, че съгласно чл.5.8. от Общите условия, при неизпълнение на задълженията на кредитополучателя дружеството – кредитор имало право да предяви претенциите си директно към Гаранта, без да е необходимо предварително да е поискал удовлетворяването му от кредитополучателя. Съгласно чл.5 от Общите условия, приложими към Договора за гаранция, кредитополучателят се задължил да плати на гаранта такса за предоставяне на гаранцията, в размер, определен в Договора за гаранция, който в процесния случай бил 176, 61 лв.

Твърди, че на основание чл.10 (т.1 – т.8) от Общите условия, в случай, че кредитополучателят изпадне в забава и не върне която и да е от дължимите вноски по кредита до 20 дни след съответната падежна дата, на същия се начислява такса, в зависимост от просрочието. В процесния случай, на посоченото основание, на ответника била начислена административна такса за събиране на вземането. Ищецът твърди, че датата на последната вноска по кредита била на 26.08.2015г., поради което вземането било изискуемо в пълен размер от тази дата. Ответникът не изпълнил задължението си да върне отпуснатия кредит в уговорения срок, поради което дружеството – кредитор, поискало изпълнение от солидарно задължения гарант „***“ ЕООД. Последното дружество погасило дължимата сума в пълния размер, по силата на което встъпило в правата на кредитора и от този момент за него възникнал правен интерес за предявяване на претенции по съдебен ред срещу кредитополучателя.

Задължението на ответника Д.Г. спрямо дружеството гарант „***“ ЕООД, произтичало от платеното от последното задължение по договора за кредит, включващо главница, договорна лихва и административна такса, както и задължението такса гаранция по договора за гаранция, което също не било платено от длъжника.

Ищецът твърди, че на 01.12.2017г. бил сключен Договор за покупко-продажба на отписвания на необслужени потребителски кредити (цесия) и Приложение Г от 01.12.2017г. между ищеца „***” ООД - цесионер и „***”ЕООД - цедент с рег.№Ц 5625, по силата на който вземането било прехвърлено в полза на „***” ООД, изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности.

Твърди се извършено от ответника частично плащане по договора за кредит, поради което дългът възлизал на сума в общ размер на 879,71 лв., от които: главница – 357,5 лв., договорна лихва – 35,89 лв., за периода от датата на първата вноска 29.03.2015г. до 26.08.2015г. – датата на последната вноска, административна такса за събиране на вземането в размер на 300 лв., такса гаранция в размер на 176,61 лв., мораторна лихва върху непогасената главница – 9,70 лв. за периода от датата на настъпване на забавата 27.08.2015г. до 22.3.2018г. – датата на подаване на заявлението. Моли съда да бъде постановено решение, с което да бъде признато за установено спрямо ответника Д.Д.Г., че дължи на ищеца „***” ООД посочените суми, както и законната лихва върху главницата от момента на подаване на заявлението до окончателното изплащане на вземането.

В срока по чл.131 по делото е депозиран отговор на исковата молба от назначения особен представител на ответника на основание чл.47, ал.6 от ГПК. Навежда довод за недопустимост и неоснователност на иска. Излага подробни съображения за това, че ищецът няма качеството на кредитор спрямо ответника, тъй като съгласно твърденията, изложени в исковата молба и представените доказателства, уведомлението за сключения от ищеца договор за цесия не било връчено на ответника, в качеството му на длъжник. Позовава се на разпоредбата на чл.99, ал.4 от ЗЗД, съгласно която цесията има действие спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на предишния кредитор. Посочва, че ищецът бил признал, че цесията не е съобщена на длъжника в исковата молба, както и че длъжникът не може да бъде уведомен чрез връчване на книжата по делото, включително уведомление за цесията, на назначения от съда особен представител. Аргументира се с това, че самата нужда от назначаване на особен представител по делото предполагала липсата на връзка между адвокат и ответник, като последният не бил формирал изрично волята си конкретно лице да получава от негово име материално-правни изявления. Счита, че предвид изложеното, цесията не била произвела действие по отношение на ответника. Моли делото да бъде прекратено поради недопустимост на иска, алтернативно същият да бъде отхвърлен, като неоснователен.

В проведеното по делото открито съдебно заседание ищецът не се явява и не се представлява. Представя писмено становище, с което излага подробни доводи за основателността на исковите претенции. Моли същите да бъдат уважени и в полза на ищеца да бъдат присъдени направените от него разноски.

За ответника се явява особеният представител – адв. Е.Р., който поддържа депозирания отговор. Поради изложените в него доводи моли предявените искови претенции да бъдат отхвърлени.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното:

Безспорно се установява от приложеното ч.гр.д. №218/2018г. по описа на Районен съд - Левски, че въз основа на заявление по чл.410 от ГПК, е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение №124/30.03.2018г. в полза на „***“ ООД срещу ответника в настоящото производство Д.Д.Г., за заплащане на следните суми: 357,50 лв. – главница; 35,89 лв. - договорна лихва за периода от датата на първата вноска 29.03.2015г. до 26.08.2015г. – датата на последната вноска; 300 лв. -административна такса за събиране на вземането; 176,61 лв. - такса гаранция; 9,70 лв. - мораторна лихва върху непогасената главница за периода от датата на настъпване на забавата 27.08.2015г. до 22.3.2018г. – датата на подаване на заявлението, както и законната лихва върху главницата от момента на подаване на заявлението до окончателното изплащане на вземането. Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника при условията на чл.47, ал.5 от ГПК, поради което в указания от съда на основание чл.415, ал.1, т.2 от ГПК срок, е предявен настоящият иск.

Като доказателство по делото е представен неподписан документ, наименован „информация за заявка“ за кредит, в който ответникът Д.Д.Г. е посочен, като заявител по договор за кредит №235301/27.02.2015г. Отразено е начин на получаване на заявката – онлайн, както и отпуснат заем в размер на 400 лв., за срок от 180 дни, който да е получен на 27.02.2015г. чрез Easy Pay. Вписани са суми за лихва по кредита и гаранция по кредита. Посочена е „дата на трансфер към ***“ – 27.09.2015г.

По делото са представени Общи условия към договор за гаранция (поръчителство), сключен между ***** и Клиента, по силата на който *** се задължава да обезпечи изпълнението на задълженията, произтичащи от Договор за потребителски кредит между клиент и *** ЕООД. Съгласно клаузите на общите условия обезпечението се предоставя въз основа на подадено от клиента искане за предоставяне на гаранция, включително чрез попълване на електронна форма за регистрация. Договорът за гаранция се счита за сключен след одобряване на гаранцията от страна на гаранта и изразяване на съгласие от страна на клиента за сключване на договора по изрично посочени в общите условия начини. Съгласно общите условя, за предоставяне на гаранцията клиентът заплаща такса, определена в индивидуалния договор за предоставяне на гаранция и погасителен план към него.

Установява се от представен Договор за покупко-продажба на отписвания на необслужени потребителски кредити (цесия) от 01.12.2017г. и извадка от Приложение Г за идентифициране на вземанията към него, че „***” ЕООД, в качеството му на цедент, е прехвърлило на ищеца „***” ООД, в качеството му на цесионер, вземания към длъжника Д.Д.Г., както следва: 357,50 лв. – остатък от главница, 35,89 лв. – остатък от договорна лихва, 176,61 лв. – остатък от договорна гаранция, 300 лв. – такси за забава. Посочено е, че задължението е по договор от 27.02.2015г. за отпуснат кредит в размер на 400 лв.

По делото е представено писмено потвърждение за прехвърляне на вземанията по посочения договор от цедента „***” ЕООД.

Установява се от представено пълномощно от цедента „***” ЕООД, че същият е упълномощил цесионера „***” ООД да извърши уведомяване по чл.99, ал.3 от ЗЗД на длъжниците, чиито вземания са предмет на договора за цесия.

Представено е уведомление до ответника Д.Д.Г. от цесионера „***” ООД, за прехвърляне на вземането му по Договор за кредит №235301 от 27.02.2015г., във връзка с Договор за гаранция от 27.02.2015г.

По делото е изслушана съдебно-икономическа експертиза, вещото лице по която, след извършена проверка в счетоводствата на дружествата „***“ ЕООД и „***“ ЕООД е дало следното заключение:

На 27.02.2015г. е сключен договор за паричен заем между „***“ ЕООД и ответника Д.Д.Г. с номер 235301, за сума в размер на 400 лв., при срок за възстановяване 180 дни, договорна лихва в размер на 47,96 лв., гаранция по кредита 236,04 лв. Вещото лице е дало заключение, че общата дължима сума от 684 лв. е следвало да бъде възстановена на 6 месечни вноски с краен падеж 26.08.2015г., всяка от които в размер на 114 лв., включваща 66,67 лв. – главница, 7,99 лв. договорна лихва и 39,34 лв. – вноска гаранция. Установено е, че ответникът е заплатил единствено първата погасителна вноска в размер на 114 лв. Неизплатената част от задължението на ответника е както следва: 357,50 лв. – главница; 35,89 лв. - договорна лихва за периода 29.03.2015г. - 26.08.2015г. – датата на последната вноска; 176,61 лв. - такса гаранция, съгласно чл.5 от Общите условия на *** и определена в индивидуалния договор; 9,70 лв. - мораторна лихва върху непогасената главница за периода 27.08.2015г. - 22.3.2018г.; 300 лв. - административна такса. Съдът даде вяра на заключението на вещото лице, като компетентно, пълно и мотивирано, както и неоспорено от страните.

С оглед на така установеното по делото, съдът намира от правна страна следното:

Предявените установителни искове по чл.422 от ГПК са процесуално допустими. Налице е хипотезата на чл.415, ал.1, т.2 ГПК предвид връчване на издадената по ч.гр.д. №218/2018г. заповед за изпълнение по реда на чл.47, ал.5 от ГПК, с оглед на което за ищеца е налице правен интерес от предявяване на установителен иск. Исковата молба е подадена в срока по чл.422 от ГПК.

Разгледани по същество, исковете са неоснователни, поради следните съображения:

Основателността на предявените искови претенции е обусловена от кумулативното наличие на следните материално-правни предпоставки: 1) валидно сключен договор за кредит, по силата на който ответникът да се е задължил за посочените в исковата молба главница, договорна лихва и такса; 2) валиден договор за гаранция, сключен между „***” ЕООД и ответника, по силата на който дружеството да се е задължило солидарно за задълженията по договора за банков кредит, а ответникът да се е задължил за посочената „такса гаранция”; 3) погасяване на вземанията на ответника към банката от гаранта – солидарен длъжник, при което последният да е встъпил в правата на удовлетворения кредитор; 4) валиден договор за цесия, по силата на който претендираните вземания да са прехвърлени в полза на ищеца, който да е съобщен на длъжника.

Съдът намира, че в процесния случай исковите претенции са неоснователни, поради липсата на вземане от страна на ищеца „***” ООД спрямо ответника, основано на процесния договор за прехвърляне на вземания. От доказателствата по делото не се установява да са изпълнени изискванията на чл.99 от ЗЗД, за да породи договора за цесия действие по отношение на длъжника, предвид на което ищецът не притежава вземане спрямо ответника и не е активно материално легитимиран по настоящия иск.

С доклада на съда, с който е разпределена доказателствената тежест между страните, на ищеца е указано, че за уважаване на исковете в негова тежест е да установи наличието на валиден договор за прехвърляне на вземания /цесия/, както и съобщаване прехвърлянето на вземането на длъжника. Не е спорно по делото и се установява от представените писмени доказателства наличието на сключен договор за прехвърляне на вземания – цесия, по силата на който вземане на „***”ЕООД спрямо ответника Д.Г. е преминало в полза на ищеца по делото. Цесията обаче не е породила своето действие спрямо длъжника, тъй като същият не е бил уведомен, както предвижда императивната разпоредба на чл.99, ал.4 от ЗЗД.

Съгласно константната съдебна практика, включително на върховната съдебна инстанция / Тълкувателно решение № 142-7/11.11.1954 г. на ОСГК на ВС, Решение №156 от 30.11.2015г. на ВКС по т. д. № 2639/2014 г., II т. о., Решение № 137/02.06.2015г. по гр. д. № 5759/2014г. на ВКС, ГК, III г. о. и др./, за да породи извършената цесия действие по отношение на длъжника, следва до него да е достигнало волеизявлението на досегашния кредитор – цедента за прехвърляне на вземането. В този смисъл е разпоредбата на чл.99, ал.3 от ЗЗД, съгласно която предишният кредитор (цедентът) трябва да съобщи на длъжника за прехвърлянето на вземането.

Няма спор в практиката, че по силата на принципа на свободата на договаряне предвидена в чл.9 от ЗЗД, предишният кредитор (цедентът) може да упълномощи новия кредитор (цесионера) да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник, като това упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД ( в този смисъл Решение №123/24.06.2009г. по т.д.№ 12/2009 г. на ВКС, II т. о.; Решение №96 от 17.04.2018 г. на ВКС по гр. д. №3049/2017 г., IV г. о., Решение №114 от 7.09.2016 г. на ВКС по т. д. №362/2015 г., II т. о.). Такъв е и процесния случай, доколкото по делото е представено изрично пълномощно от цедента за уведомяване на длъжниците от цесионера „***” ООД.

По делото обаче не се установява волеизявлението за извършената цесия да е достигнало до длъжника. Не са представени каквито и да било доказателства за връчване на съобщението по чл.99 на длъжника. Не може да бъде прието, че съобщаване на цесията е извършено и в хода на образуваното исково производство, в какъвто смисъл е налице безпротиворечива съдебна практика, в която се приема, че последният момент, в който извършената цесия може да бъде съобщена на длъжника валидно и пораждащо задължения за последния към цесионера, е с исковата молба, ако към нея са приложени преписи от договора за цесия и уведомлението по чл.99, ал.4 от ЗЗД. Препис от исковата молба и приложенията към нея не са достигнали до ответника, доколкото книжата са връчени по реда на чл.47, ал.5 от ГПК, чрез залепване на уведомление, като по данни на живущите на адреса лицето се намира в чужбина. Не е налице надлежно съобщаване на цесията и чрез връчване на исковата молба и приложенията към нея на назначения особен представител на ответника. Последният не представлява упълномощен да получава материално-правни изявления представител на ответника. Правомощията на особения представител се изчерпват с процесуално представителство по конкретното дело, имащо за цел осигуряване защита на интересите на ответника в исковото производство. Същите не обхващат получаването на материалноправни изявления, адресирани до него. Предвид на това получаването от негова страна на изявления, които принципно биха довели до промяна в материално правоотношение, каквото е заменянето на предходния кредитор с нов, не може да произведе ефект.

Горното води до извод, че договорът за цесия, с който дружеството - ищец се легитимира като кредитор, не е породил действие спрямо ответника – длъжник. Следователно ищецът не е активно материално-правно легитимиран да търси изпълнение по отношение на спорното право, което води до неоснователност на предявената от него искова претенция, която следва да бъде отхвърлена /Определение №274/26.05.2015г. по т.д.№2748/2014г. на ВКС, II т.о. /.

Предвид изхода на правния спор на основание чл.78, ал.3 от ГПК ищецът дължи на ответника направените от него разноски. Доколкото по делото не са претендирани и не са представяни доказателства за направени такива от назначения особен представител, разноски не следва да бъдат присъждани.

Мотивиран от горното, съдът

РЕШИ:

ОТХВЪРЛЯ предявените искове с правно основание чл.422 от ГПК, вр. чл.430 от ТЗ, вр. чл.79 от ЗЗД, вр. чл.86 от ЗЗД, вр. чл.92 от ЗЗД, вр. чл.74 от ЗЗД и чл.99 ЗЗД от „***“ ООД, ЕИК:***, със седалище и адрес на управление: ****, против Д.Д.Г., ЕГН:**********, с адрес: ***, за признаване за установено спрямо ответника, че дължи на ищеца следните суми: 357,50 лв. – главница; 35,89 лв. - договорна лихва за периода от датата на първата вноска 29.03.2015г. до 26.08.2015г. – датата на последната вноска; 300 лв. - административна такса за събиране на вземането; 176,61 лв. - такса гаранция; 9,70 лв. - мораторна лихва върху непогасената главница за периода от датата на настъпване на забавата 27.08.2015г. до 22.3.2018г. – датата на подаване на заявлението, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК – 28.03.2017г. до окончателното изплащане на вземането, като НЕОСНОВАТЕЛНИ.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Плевенски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

РАЙОНЕН СЪДИЯ: