гр.
ЛЕВСКИ, _07.05._
Районен съд гр. Левски в публичното съдебно заседание
на _петнадесети
април_
при
участието на секретаря _Янка
Димитрова_ и прокурора __, като разгледа докладваното от съдия Атанасова гр. дело № _821_ по
описа за _2018_ год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са обективно съединени искове с правно
основание чл. 422 от ГПК.
В исковата молба се твърди, че ищецът е депозирал срещу ответника заявление по чл.
410 от ГПК, въз основа на което е издадена заповед за изпълнение, която e връчена на ответника при условията на чл. 47
ал.5 от ГПК, поради което и на основание чл. 415 ал.2 от ГПК в указания срок, е
депозирал исковата молба.
Твърди се, че на 06.02.2016 г. между ********* ЕАД в
качеството му на кредитор и ответника С.А.И. е сключен договор за кредит №
163070, по силата на който кредитора е предоставил на И. сумата от 493,33 лв.,
която последния се е задължил да върне, на 15 месечни погасителни вноски –
посочени в погасителния план. Твърди се, че длъжникът е преустановил плащането
по заема, като на 06.07.2017 г. е настъпил падежът на цялото задължение по
кредита, с което става изискуем неизплатеният остатък от задължението. Твърди
се, че с договор за цесия от 09.12.2016 г. сключен между ********* ЕАД и ***********
ЕАД процесното вземане е прехвърлено на последния, че след извършената цесия
няма последвало погасяване на дълга. Твърди се, че ******* ЕАД в изпълнение на
задължението си по чл. 99 ал. 3 от ЗЗД е упълномощила ищцовото дружество да
уведоми длъжника за прехвърлянето на вземанията, че е направен опит чрез
изпращане на писмено уведомление до същия, но пратката е върната в цялост,
поради което, счита, че уведомяването следва да бъде сторено с връчване на
приложеното към исковата молба уведомление.
Моли се съда да постанови решение, с което да признае
за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 543,72 лв. главница, ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане
на вземането, както и сумата от 111,35
лв., представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 06.10.2016 г.
до 06.05.2017 г. и 82,55 лв. – лихва за забава за периода от 07.10.2016 г. до
23.08.2018 г., както и законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението – 30.08.2018 г. до окончателното изплащане на същата. Претендират се и направените деловодни
разноски.
В срока по чл.131 по делото е депозиран отговор на
исковата молба от назначения особен представител на ответника на основание
чл.47, ал.6 от ГПК. Навежда се довод за недопустимост и неоснователност на
иска. Излагат се подробни съображения за това, че ищецът няма качеството на кредитор
спрямо ответника, тъй като съгласно твърденията, изложени в исковата молба и
представените доказателства, уведомлението за сключения от ищеца договор за
цесия не е връчено на ответника, в качеството му на длъжник. Позовава се на
разпоредбата на чл.99, ал.4 от ЗЗД, съгласно която цесията има действие спрямо
длъжника от деня, когато прехвърлянето бъде съобщено на длъжника от предишния
кредитор. Посочва се, че ищецът признава в исковата молба, че цесията не е
съобщена на длъжника, както и че длъжникът не може да бъде уведомен чрез
връчване на книжата по делото, включително уведомление за цесията, на
назначения от съда особен представител. Аргументира се с това, че самата нужда
от назначаване на особен представител по делото предполага липсата на връзка между
адвокат и ответник, като последният не е формирал изрично волята си конкретно
лице да получава от негово име материално-правни изявления. Счита, че предвид
изложеното, цесията не е произвела действие по отношение на ответника.
Моли делото да бъде прекратено поради
недопустимост на иска, алтернативно същият да бъде отхвърлен, като
неоснователен.
В проведеното по делото открито съдебно заседание
ищецът не се явява и не се представлява. Представя писмено становище, с което
излага подробни доводи за основателността на исковите претенции. Моли същите да
бъдат уважени и в полза на ищеца да бъдат присъдени направените от него
разноски.
За ответника се явява особеният представител – адв. Е.Р.,
който поддържа депозирания отговор. Поради изложените в него доводи моли
предявените искови претенции да бъдат отхвърлени.
Съдът, като взе предвид становищата на
страните и представените по делото доказателства, приема за установено следното:
Безспорно се установява от приложеното ч.гр.д. № 600/2018г.
по описа на Районен съд – Л., че въз основа на заявление по чл.410 от ГПК, е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение №328/31.08.2018г. в полза
на ************ ЕАД срещу ответника в настоящото производство С.А.И., за заплащане
на следните суми: за сумата 440,19 лв. – главница; за сумата 111,35 лв. -
договорна лихва за периода от 06.10.2016г. до 06.05.2017г.; за сумата 82,55 лв.
– лихва за забава за периода от 07.10.2016г. до 23.08.2018г., както и законната
лихва върху главницата от момента на подаване на заявлението до окончателното
изплащане на вземането. Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника при
условията на чл.47, ал.5 от ГПК, поради което в указания от съда на основание
чл.415, ал.1, т.2 от ГПК срок, е предявен настоящият иск.
Като доказателство по делото е представен договор за стоков кредит № 163070/06.02.2016
г. сключен между *********** ЕАД и С.А.И., по силата на който на И. е
предоставен стоков кредит в размер на 493,33 лв. за закупуването на 1 бр. велосипед /подробно описан/ с цена 235 лв. и
1 бр. телевизор /подробно описан/ с цена 219 лв. В договора е посочено, че със същия е
сключена застраховка с еднократна застрахователна премия в размер на 39,33 лв.,
както и че срокът за издължаване на кредита е 15 месеца, считано от датата на
неговото усвояване.
Представено е допълнително споразумение за цедиране на
вземания към рамков договор за покупко-продажба на вземания (цесия) от 18.10.2016г.,
сключено на 09.12.2016 г. между ********** ЕАД и ************** ЕАД, от който
се установява, че със същия ********** ЕАД е продала възмездно на ***********
ЕАД свои вземания по стокови кредити на физически лица със забава между 180 и
210 дни, които са просрочени, не се погасяват надлежно, които вземания са подробно описани в Приложение № 1.1. към
споразумението. Представено е и копие от приложението, от което се установява,
че вземанията на ********** по отношение на ответника С.А.И. са прехвърлени на
ищцовото дружество с дата на прехвърляне 09.12.2016 г. и същите са както
следва: 440,19 лв. – остатък от главница, 111,35 лв. – остатък от договорна
лихва.
По делото е представено писмено потвърждение за
прехвърляне на вземанията по посочения договор от цедента ********* ЕАД.
Установява се от представените пълномощни от цедента ********* ЕАД, че същият е упълномощил цесионера ********** ЕАД
да извърши от името на Банката уведомяване по чл.99, ал.3 от ЗЗД на длъжниците,
чиито вземания са предмет на договора за цесия, сключен на 18.10.2016 г. и на
вземанията които ******** е цедирала с допълнително споразумение, сключено на
09.12.2016 г..
Представено е уведомление до ответника за прехвърляне
на вземането му по Договор за стоков кредит № 163070 от 06.02.2016г. – за което
няма представени каквито и да било доказателства да е връчено на И..
С оглед
на така установеното по делото, съдът приема от правна страна следното:
Предявените установителни искове по чл.422 от ГПК са
процесуално допустими. Налице е хипотезата на чл.415, ал.1, т.2 ГПК предвид
връчване на издадената по ч.гр.д. №600/2018г. заповед за изпълнение по реда на
чл.47, ал.5 от ГПК, с оглед на което за ищеца е налице правен интерес от
предявяване на установителен иск. Исковата молба е подадена в срока по чл.422
от ГПК.
Разгледани по същество, исковете са неоснователни,
поради следните съображения:
Основателността на предявените искови претенции е
обусловена от кумулативното наличие на следните материално-правни предпоставки:
1) валидно сключен договор за кредит, по силата на
който ответникът да се е задължил за посочените в исковата молба главница и договорна
лихва;
2) валиден договор за цесия, по силата на който
претендираните вземания да са прехвърлени в полза на ищеца, който да е съобщен
на длъжника.
Съдът намира, че в процесния случай исковите претенции
са неоснователни, поради липсата на вземане от страна на ищеца *********** ЕАД спрямо
ответника, основано на процесния договор за прехвърляне на вземания.
От доказателствата по делото не се установява да са
изпълнени изискванията на чл.99 от ЗЗД, за да породи договора за цесия действие
по отношение на длъжника, предвид на което ищецът не притежава вземане спрямо
ответника и не е активно материално легитимиран по настоящия иск.
Не е спорно по делото и се установява от представените
писмени доказателства наличието на сключен договор за прехвърляне на вземания –
цесия, по силата на който вземане на *********** ЕАД спрямо
ответника С.А.И. е преминало в полза на ищеца по делото. Цесията обаче не е
породила своето действие спрямо длъжника, тъй като същият не е бил уведомен,
както предвижда императивната разпоредба на чл.99, ал.4 от ЗЗД.
Съгласно константната съдебна практика, включително на
върховната съдебна инстанция / Тълкувателно решение № 142-7/11.11.1954 г.
на ОСГК на ВС, Решение №156 от 30.11.2015г. на ВКС по т. д. № 2639/2014 г., II
т. о., Решение № 137/02.06.2015г. по гр. д. № 5759/2014г. на ВКС, ГК, III г. о.
и др./, за да породи извършената цесия действие по отношение на длъжника,
следва до него да е достигнало волеизявлението на досегашния кредитор – цедента
за прехвърляне на вземането. В този смисъл е разпоредбата на чл.99, ал.3 от
ЗЗД, съгласно която предишният кредитор (цедентът) трябва да съобщи на длъжника
за прехвърлянето на вземането.
Няма спор в практиката, че по силата на принципа на
свободата на договаряне предвидена в чл.9 от ЗЗД, предишният кредитор
(цедентът) може да упълномощи новия кредитор (цесионера) да извърши съобщението
до длъжника като негов пълномощник, като това упълномощаване не противоречи на
целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД ( в този смисъл Решение №123/24.06.2009г. по т.д.№ 12/2009 г. на ВКС, II
т. о.; Решение №96 от 17.04.2018 г. на ВКС по гр. д. №3049/2017 г., IV г. о.,
Решение №114 от 7.09.2016 г. на ВКС по т. д. №362/2015 г., II т. о.). Такъв
е и процесния случай, доколкото по делото е представено изрично пълномощно от
цедента за уведомяване на длъжниците от цесионера ********** ЕАД.
По делото обаче не се установява волеизявлението за
извършената цесия да е достигнало до длъжника. Не са представени каквито и да
било доказателства за връчване на съобщението по чл.99 на длъжника. Не може да
бъде прието, че съобщаване на цесията е извършено и в хода на образуваното
исково производство, в какъвто смисъл е налице безпротиворечива съдебна
практика, в която се приема, че последният момент, в който извършената цесия
може да бъде съобщена на длъжника валидно и пораждащо задължения за последния
към цесионера, е с исковата молба, ако към нея са приложени преписи от договора
за цесия и уведомлението по чл.99, ал.4 от ЗЗД. Препис от исковата молба и
приложенията към нея не са достигнали до ответника, доколкото книжата са връчени
по реда на чл.47, ал.5 от ГПК, чрез залепване на уведомление, като по данни на
живущите на адреса лицето се намира в чужбина. Не е налице надлежно съобщаване
на цесията и чрез връчване на исковата молба и приложенията към нея на
назначения особен представител на ответника. Последният не е упълномощен представител
на ответника с дадено му от него право да получава материално-правни изявления.
Правомощията на особения представител се изчерпват с процесуално
представителство по конкретното дело, имащо за цел осигуряване защита на интересите
на ответника в исковото производство. Същите не обхващат получаването на
материалноправни изявления, адресирани от кредитора до длъжника. Получаването
от страна на особения представител на изявления, които принципно биха довели до
промяна в материалното правоотношение, каквото е заменянето на един кредитор с
нов, не може да произведе ефект.
Горното води до извод, че договорът за цесия, с който
дружеството - ищец се легитимира като кредитор, не е породил действие спрямо
ответника – длъжник. Следователно ищецът не е активно материално-правно
легитимиран да търси изпълнение по отношение на спорното право, което води до
неоснователност на предявената от него искова претенция, която следва да бъде
отхвърлена /Определение №274/26.05.2015г.
по т.д.№2748/2014г. на ВКС, II т.о. /.
Предвид изхода на правния спор на основание чл.78,
ал.3 от ГПК ищецът дължи на ответника направените от него разноски. Доколкото
по делото не са претендирани и не са представяни доказателства за направени
такива от назначения особен представител, разноски не следва да бъдат
присъждани.
На основание изложеното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от
****************** ЕАД, ЕИК:**********, със седалище и адрес на управление:
**************** искове с правно
основание чл.422 от ГПК против С.А.И.,
с ЕГН*********, с постоянен адрес: ***, за признаване за установено спрямо
ответника, че дължи на ищеца следните суми: сумата от 440,19 лв. главница, сумата от 111,35 лв.,
представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 06.10.2016 г. до
06.05.2017 г. и 82,55 лв. – лихва за забава за периода от 07.10.2016 г. до
23.08.2018 г., както и законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението – 30.08.2018 г. до окончателното изплащане на вземането
– за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 от ГПК № 328/31.08.2018 г. по ч.гр.д. 600/2018 г. на РС Левски, като НЕОСНОВАТЕЛНИ.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Плевенски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: