гр.
ЛЕВСКИ, 28.10.2013 г.
Левченски районен съд в публичното съдебно заседание на втори
октомври
Съдебни
заседатели:
при
участието на секретаря В.Д. и прокурора _, като разгледа докладваното
от съдия Димитрова н.а.х.д. №343 по описа за 2013 год., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.59 и следващите от ЗАНН.
В Районен съд - Левски е постъпила жалба от Д.П. ***, офис
613, ЕГН **********, против наказателно постановление №525/02.08.2010 г. на
Началник Сектор „ПП” към ОД на МВР – Плевен.
Жалбоподателят твърди, че за издаденото против него
наказателно постановление е разбрал от справка за дължими задължения /глоби/
към ОПП-СДВР, поради което на 28.06.2013 г. е подал молба същото да му бъде
надлежно връчено. Оспорва отразеното връчване на санкционния акт, при условията
на чл.58, ал.2 от ЗАНН, тъй като считано от 13.09.1991 г. живее на посочения
адрес, именно той фигурира във всичките му официални документи и не го е
променял до днешна дата. Твърди още, че наказателното постановление е издадено
при неправилно приложение на материалния закон и при допуснати съществени
нарушения на процесуалния закон. Моли съда да постанови решение, с което да го
отмени, като неправилно и незаконосъобразно.
Жалбата се поддържа в съдебно заседание от упълномощен
процесуален представител – адв.А.А. ***, който моли същата да бъде изцяло
уважена. В допълнително представени по делото писмени бележки, защитникът на П.
излага доводи, че наказателното постановление не е влязло в законна сила,
поради което жалбата следва да бъде разгледана по същество. Сочи, че не следва
да бъде постановявано административно наказание, тъй като е изтекъл
преклузивния срок по чл.82, ал.3, във вр. с ал.1, б.”а” от НК.
Ответната
страна по жалбата не се представлява в съдебно заседание, но в писмото, с което
е изпратена административно – наказателната преписка, моли съда да остави без
уважение жалбата, като бъде потвърдено наложеното наказание.
Съдът,
като прецени събраните по делото доказателства, приема за установено следното
от фактическа и правна страна:
Жалбата
е подадена в срока по чл.59, ал.2 от ЗАНН.
Върху
наказателното постановление е отразено, че същото е връчено на 18.09.2012 г., при
условията на чл.58, ал.2 от ЗАНН. Съдът намира, че законовите предпоставки за
приложението на тази разпоредба не са били налице, като не е изпълнена дори и
процедурата по чл.58, ал.1 от ЗАНН. Видно от приложеното към преписката писмо с
обратна разписка е, че опитът на наказващия орган да връчи наказателното
постановление лично на П., се е изчерпал с изпращане по пощата на писмо до
жалбоподателя, съдържащо копие от издаденото наказателно постановление. Писмото
обаче не е достигнало до адресата и е върнато на наказващия орган, тъй като „пратката
не била потърсена от получателя”. Горното не съставлява основание да се приеме,
че нарушителят не е намерен на посочения от него адрес, нито че е сменил същия
и новия не е известен. Процесуалният закон задължава наказващия орган да връчи
наказателното постановление лично на жалбоподателя, срещу подпис. Като не е
направил това и е отразил връчване при условията на чл.58, ал.2 от ЗАНН, без да
са били налице предпоставките на тази хипотеза, издаденото наказателното
постановление не е влязло в законна сила, а срокът за обжалване следва да се
счита в полза на жалбоподателя, поради което жалбата се явява процесуално
допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Разгледана
по същество, жалбата е частично основателна.
Административно
– наказателното производство, против Д.П., е започнало със съставяне на акт №525/08.07.2010
г. за две констатирани нарушения на ЗДвП, както следва:
1. За
това, че на 08.07.2010 г., в 17:16 часа, на ПП-
Посочена е като нарушена
разпоредбата на чл.21, ал.1 от ЗДвП.
2. За това, че
на същата дата, час и място, е без свидетелство за управление на МПС и
контролен талон към него. Отразено е, че при направена справка в РУ на МВР –
Левски е установено, че свидетелството е отнето и иззето, поради отнемане на
всички контролни точки от КАТ – СДВР, както и че на водача е разпоредено да не
управлява МПС.
Посочена е като нарушена
разпоредбата на чл.150 от ЗДвП.
Актът
е връчен лично на жалбоподателя, срещу подпис. Същият е вписал саморъчно
възражението си, като е изразил несъгласие с отразената в акта скорост на
движение, сочейки, че е управлявал автомобила си със скорост от
Въз
основа на така съставения акт е издадено обжалваното наказателно постановление,
с което на П., за констатираните две административни нарушения са наложени
наказания, както следва:
1. На основание чл.182, ал.1, т.2,
предл.1 от ЗДвП – глоба в размер на 30 лева, за нарушението по чл.21, ал.1 от
ЗДвП.
2. На основание чл.177, ал.1, т.2,
предл.1 от ЗДвП – глоба в размер на 300 лева и на основание Наредба №І-з-1959
на МВР е постановено отнемане на общо 6 контролни точки, за нарушението по
чл.150 от ЗДвП.
По отношение на първото нарушение
по чл.21, ал.1 от ЗДвП, съдът намира, че правилно и
законосъобразно е ангажирана отговорността на П., поради което в тази част
обжалваното наказателно постановление следва да бъде потвърдено.
В
акта и в наказателно постановление подробно са описани нарушението и обстоятелствата,
при което е извършено. Не са допуснати нарушения на процесуалните правила.
Правилно е приложен и материалния закон. Не е изтекла абсолютната давност за
наказателно преследване. По силата на субсидиарно приложимата разпоредба на
чл.80, ал.1, т.5 от НК /редакцията й в ДВ. бр.32 от 27.04.2010 г., в сила от
28.05.2010 г./, за административни нарушения по смисъла на чл.6 от ЗАНН,
давността е три години. Съгласно чл.80, ал.3 от НК, тя започва да тече от
довършването им, а тези които траят непрекъснато или са продължавани – от
прекратяването им. При всички случаи обаче, независимо от това колко пъти е
спирана или прекъсвана давността, съгласно разпоредбата на чл.81, ал.3 от НК,
наказателното преследване се изключва, ако е изтекъл срок, който надвишава с
една втора срока по чл.80, ал.1, т.5 от НК, т.е. наказателното преследване се
погасява с изтичане на четири години и шест месеца, считано от датата на
довършване на деянието. В конкретния случай, считано от дата на деянието –
08.07.2010 г., до настоящият момент са изминали три години и три месеца, поради
което абсолютната давност за наказателно преследване все още не е изтекла.
От
всички събрани по делото доказателства – писмени и гласни, по безспорен начин
се установява, че на посочените в акта дата и час, жалбоподателят е управлявал
моторно превозно средство – лек автомобил със скорост от 62 км./ч., при
допустима максимална скорост от 50 км./ч. в населено място – на ПП-З, км.48+513,
в с.Българене, обл.Плевен, движейки се в посока към гр.Русе. Разпитаните по
делото свидетели: С.К. и В.Х., и двамата служители при Група „ПП” към ОД на МВР
- Плевен, макар и да не си спомнят случая, поради изминалия дълъг период от
време са категорични, че това което са констатирали при проверката е отразено и
в съставения акт, против жалбоподателя. Актосъставителят К. твърди, че с процесното
техническото средство са засекли скоростта на движение именно на автомобила
описан в акта, тъй като същият е бил сам на пътното платно. Тези обстоятелства
са отразени в съставеният акт на жалбоподателя, което от своя страна дава
основание на съда да приеме, че се касае за утвърдена практика при изпълнение
на служебните задължения от полицейските служители, именно с цел да не се допуска
фиксиране на чужда скорост.
Отразените
констатации в акта и обжалваното наказателно постановление, относно датата,
точния час на извършеното нарушение и засечената скорост, са напълно идентични
с данните от представената по делото разпечатка за регистрираните нарушения на
максимално разрешената скорост от паметта на използваното техническо средство.
Видно от същата е, че действително на дата 08.07.2010 г., в 17:16 часа, е
засечена скорост от
При
индивидуализиране на наказанието за първото нарушение по чл.21, ал.1 от ЗДвП,
административно – наказващият орган е съобразил, че предвидените наказания в
санкционната разпоредба на чл.182, ал.1, т.2, предл.1 от ЗДвП са в размер,
строго фиксиран от закона. За превишаване на разрешената максимална стойност в
населено място от
По отношение на второто нарушение
по чл.150 от ЗДвП, съдът намира, че неправилно и
незаконосъобразно е ангажирана отговорността на П..
Жалбоподателят
е санкциониран на основание чл.177, ал.1, т.2, предл.1 от ЗДвП, а именно: за
това, че управлява процесния автомобил, без да притежава свидетелство за управление.
Отговорност при тази първа хипотеза на посочената разпоредба носят водачи, които въобще не са
придобивали правоспособност, поради което нямат и издадено свидетелство за
управление. Същевременно от направеното словесно описание на второто нарушение
в акта и в наказателното постановление, следва извод за неправоспособност на
жалбоподателя, но на друго основание – изземване на свидетелството му за
правоуправление, поради отнемане на всички контролни точки. Това обстоятелство
се потвърждава от изисканата и представена по делото справка от ОД на МВР –
София. Видно от същата е, че П. се е водил на отчет като водач на МПС и му е
било издадено свидетелство за управление на МПС, валидно до 15.01.2012 г. за
категории „В” и ”М”. Същият обаче е загубил правоспособност, поради отнемане на
всички контролни точки /на основание чл.157, ал.4 от ЗДвП/, за което е издадена
ЗППАМ №94989/24.08.2009 г. /приета по делото като писмено доказателство/, и на
дата 02.02.2010 г. е иззето свидетелството му за управление на МПС, на
основание чл.171, т.4 от ЗДвП. При това положение, жалбоподателят е следвало да
бъде санкциониран на основание чл.177, ал.1, т.2 от ЗДвП, но по втората
хипотеза – неправоспособен, поради отнемане на свидетелството за управление по
реда на чл.171, т.4 от същия закон, а не по първата . Разпоредба на чл.177,
ал.1 от ЗДвП, в т.2 визира в две отделни предложения, два самостоятелни
фактически състава на административни нарушения и съответна санкция за тях. Това
изключва възможността, чрез нарушаване на състава, формулиран във второто
предложение, да е осъществен състава на нарушението, формулирано в първото
предложение. При това положение не може да се направи безспорен извод каква всъщност
е била действителната воля на наказващият орган, за какво точно нарушение е
наказал жалбоподателя. Горното съставлява съществено процесуално нарушение,
което не може да бъде преодоляно в съдебната фаза на процеса. Безспорно същото
е довело до грубо накърняване правото на защита на наказаното лице, поставяйки
го в пълна невъзможност да организира защитата си, което от своя страна
предполага отмяната на санкционния акт в тази му част.
Водим от горните мотиви, съдът:
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ на
основание чл.63 от ЗАНН наказателно постановление №525/02.08.2010 г. на Началник
на Сектор „ПП” към ОД на МВР - Плевен, в
частта, с която на Д.П. ***, ЕГН
**********, на основание чл.177, ал.1, т.2, предл.1 от ЗДвП е наложено
административно наказание глоба в размер на 300 лева и на основание Наредба
№І-з-1959 на МВР е постановено отнемане на общо 6 контролни точки, за
нарушението по чл.150 от ЗДвП, КАТО
НЕПРАВИЛНО И НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ПОТВРЪЖДАВА
на основание чл.63 от ЗАНН наказателно постановление №525/02.08.2010 г. на
Началник на Сектор „ПП” към ОД на МВР - Плевен, в останалата му част, с която на Д.П. ***, ЕГН **********, на основание чл.182, ал.1, т.2, предл.1
от ЗДвП е наложено административно наказание глоба в размер на 30 лева, за
нарушение по чл.21, ал.1 от ЗДвП, КАТО
ПРАВИЛНО И ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на касационно обжалване пред Административен съд - Плевен в 14 – дневен
срок от получаване на съобщението, че е изготвено.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: